С приятелят ми сме заедно от 4г.Беше любов от пръв поглед,страстна и голяма.Живеем заедно от самото начало.Бяхме заедно от 2г.,когато решихме,че искаме да имаме дете.Аз го желаех повече,понеже той беше по-неуверен,че ще успеем да се справим.Започнахме с опититите,но нищо.И това продължи повече от половин година.Правех си редовно тестове с надеждата,че и ние ще успеем да дадем живот,но резултата беше винаги отрицателен.След седмица от последния тест,който направих,започнах да се чувствам изморена,ставаше ми гадно от цигарите когато пушех,постоянно бях гладна.Учудих се,но реших да си направя още 1 тест.Сутринта станах купих си както винаги кафе и цигари и отидох в банята,за да направя теста.Бях сигурна,че е отрицателен и се бях замислила,когато небрежно погледнах теста и там имаше 2 чертички,вместо очакваната 1.В този момент почувствах вулкан от смесени чувства.Хем се радвах,хем се притеснявах,ще се справим ли.Най-много се притеснявах да кажа на майка ми,защото тя не одобряваше връзката ни,но нямах друг начин.Звънах и,видяхме се и и казах,реакцията и беше:"много сте избързали".През цялата бременост бях много изнервена,а и почти никой не се опитваше да да ме накара да се чувствам спокойно,освен Пламен разбира се.Той много се радваше,постоянно галеше бебо и му говореше през корема ми.Месеците минаваха бавно,три пъти се наложи да влезна в болница с риск от спонтанен аборт,но там поне се чувствах спокойна.Терминът ми беше на 16.04.2008г,на 15-ти ми казаха,че на следващия ден ще ми предизвикат раждането.Нямахме търпение да се появи малкото човече.И така на следващия ден ми предизвикаха контракциите,но неможах да получа разкритие,а и бебо беше доста големичък,затова се наложи секцио.След като излезнах от упойката се чувствах ужасно,много ме болеше,а Пламен плачеше с мен и се чудеше как да ми помогне.На следващия ден бях по-добре и докараха сина ми при мен.Беше толкова сладък,но още неможех да почувствам обич между нас.Изписаха ни след 7 дни,първият ден удома беше много объркващ за мен.Все едно бях на непознато място,незнаех от къде да почна,какво да правя.Благодаря и на мъжа ми,който постоянно ми помагаше,отменяше ме за малчо и вършеше голяма част от домакинските задължения.Майка ми се промени,както и отношението й към Пламен.Сега синът ни Дани е вече на годинка,много е щур,прави страшно много бели,но всичко това ме кара да се усмихна и да си кажа,че всички перипети през,които преминахме си заслужават и съм готова отново да преживея това. Никога не съм си представяла,че можех да обичаш някого толкова много.Да станеш родител е нещо наистина велико и го пожелавам от сърце на всеки един човек.